Предсказанието

 

ПРЕДЛОГ

 

„ По-добре да умреш в името на нещо, от колкото да няма в името на какво да живееш “

„ Като цяло хората искат да бъдат добри, но не твърде добри и не през цялото време“ Джордж Оруел

 

Имението Bonheur бе едно от най – красивите имения, останали още от времето на Кралят Слънце. Зад стените му се криеха безброй кървави битки и любовни истории.

Сега 4 века по – късно, беше останал само споменът за някогашната непревземаема крепост. Нямаше ги кулите, нито спускащият се мост, по който са преминавали някогашните му обитатели. Но всичко друго си беше останало непокътнато. Внушителната фасада на двуетажното имение, големият балкон, райските градини с цветя и дървета, езерцето, в което плуваха патенца, горичката, в която настоящите обитатели все още ловуваха. Имението от скоро носеше името си Bonheur, до преди две години бе имението Будро, името на могъщата фамилия, която бе участвала в безброй кървави битки за своите крале.

Сега, в края на 20 век, Доминик Будро защитаваше достойно древната фамилия Будро, не с меч като предците си, а като управляваше успешно завещаните му от прадедите му фабрики за порцелан и мебели.

Супругата му, Джейн Хейли Будро пиеше чай в градината със своята по – голяма сестра- Алисън, двете сестри бяха надарени с поразителна красота. И двете бяха високи и стройни, с руси къдрави коси и зелени очи, но приликата им спираше до тук. Докато Алисън беше олицетворение на невинността, то Джейн олицетворяваше греховността, Имаше големи очи с гъсти и дълги мигли, лицето й бе кръгло, със заоблена брадичка, имаше малко право носле и пълни устни. Косата й бе ситно къдрава и стигаше почти до раменете.

Затвори очи и пое дълбоко дъх, всичко ще бъде наред, тя знаеше, че много трудно ще достигне до пълно щастие, но това не означаваше, че е невъзможно. До преди да срещне Доминик вярваше, че нищо хубаво не я очаква, намираше утеха единствено в това да помага на хората, но сега имаше семейство, което я правеше щастлива и за което трябва да бъде силна.

Из въздуха се разнасяше ароматът на цветята, птичките пееха, пчелите жужаха наоколо, всичко беше толкова хубаво. Беше в дома си, където всичките й мечти се сбъднаха, имаше най – добрият съпруг на света и най – прекрасната дъщеричка, която я очакваха велики дела. Нямаше значение какво казваха майка й и сестра й, тя щеше да попречи…

 

 

- Неее! – извика Елизабет Хейли.

Двете сестри се обърнаха към къщата, откъдето бе извикала майка им, виждаше се пушилка, която идваше от втория етаж, втурнаха се към къщата.

- Лошо дете! Много лошо дете! Дяволско…

- Майко! – извика Джейн и взе малката Габриел в ръцете си плачещото дете. - Миличката ми, недей да плачеш, всичко е наред, мама е тук. Джейн обгърна малката си дъщеричка в ръце, като я полюшваше напред – назад, за да се успокои. Дъщеричката й бе на две годинки, имаше млечно-бяла кожа, розови бузки, големи зелени очи с дълги черни мигли и огнено – червена коса, която бе взела от баща си. Наричаха я Ели.

Малкото момиченце сложи малката си пухкава ръчичка на страната на майка си и я дари с една от прекрасните си усмивки, Джейн й отвърна с усмивка и я целуна по главичката. Силата на дъщеря й се увеличаваше с всеки изминал ден, тя разбира се знаеше това, но не смяташе, че ще е толкова трудно. Разбира се, когато порасне още малко ще й бъде по – лесно да я контролира, но сега, сега можеха само да се запасяват с пожарогасители.

- Джейн, мисля, че имате нужда от ново кресло. – каза Алисън, която току-що бе изгасила опожареното кресло.

Джейн погледна към предишното бяло кресло, беше от кожа и от последния модел на съпруга й, който освен собственик бе й дизайнер в компанията си. От креслото не бе останало почти нищо, а това, което бе останало бе овъглено.

Елизабет погледна с погнуса останките от креслото, това трябваше да спре, това дете щеше да донесе само нещастие на света, но сякаш никой не я слушаше. Да, сега може и да е малко дете, но утре щеше да порасне и да опустоши всичко.

- Добре, че беше то, казвам ти, малкото дяволче се целеше в мен… - негодуваше Елизабет.

Джейн мразеше, когато майка й, наричаше дъщеря й, дяволско дете или дяволско изчадие, просто имаше необикновена сила, нима това бе толкова лошо? Самата тя имаше сила, беше емпат и можеше да усети чувствата на хората, а тя усещаше, че дъщеря й е добра, тя е ангел.

Но намеренията на майка й не бяха добри. Когато Габриел беше наоколо, Елизабет се изпълваше с омраза и отвращение.

Веднъж Елизабет се бе опитала да убие Габриел със собствените си ръце. Тогава се задейства и силата й да пали огън с мисълта си. Усетила, че над нея тегне опасност, Ели бе запалила ръката на Елизабет.

- Майко, спри! Тя не е нито „дяволче” , нито „ дяволско изчадие”, спри да я наричаш така и може би ще спре да те подпалва.

- Джейн, миличка, - Елизабет сложи ръка на рамото й. - знаеш какво трябва да направиш, трябва да й отнемеш силите… - От както Габриел се роди, Елизабет настояваше, че силите на малкото момиче трябва да бъдат премахнати, а след това и убито, защото ще донесе само неприятности и смърт на света.

Но нима Джейн, можеше да убие собствената си дъщеря?

- Не! Тя е родена, за …

- За да убива!- изкрещя майка й.

- Не, мога да го спра, няма да го позволя…

- Наистина ли си мислиш, че можеш да застанеш срещу него? Той ще те убие!

- Няма, той…- прошепна Джейн и избърса една потекла сълза.- той ме обича, обича и нея.

Елизабет се изсмя, малка наивна глупачка. Той не обича никого, дори се бе си!

- Той не знае какво е любов! Той е Сатаната!- изкрещя Елизабет на по-малката си дъщеря.

- Няма да й отнема силите! Точка по въпроса!

- Можеш да й ги отнемеш временно.- предложи Алисън. – Самата аз ще отнема силите на Гейбриъл, поне докато стане на 13, искам да си изживее детството спокойно, не искам да ми я отнемат.

- Всъщност, това е добра идея, Джейн. Ще направя отвара и ще им отнемем силите, докато станат на 13.

- Но, мамо…-възпротиви се Джейн.

- Знаеш, че ще ти я отнемат. Знаеш, че трябва да се обучава, а ако вземат нея, ще вземат и Гейбриъл.

- И затова си виновна ти!

 

 

 

*********